|
Архив 09/2009 (бр. 95)
|
 Есфахан – игра на спомени
Текст и снимки Емил Данаилов
Помниш ли най-добрия си съпруг, Есфахан? Най-плодовития, от когото зачена красотата си? Шах Абас. Великият. И колко трудно, колко дълго беше раждането – години... И колко много акушери ти помагаха! Първо се появиха острите ти минарета, после куполите с цвят на тюркоаз. Стотици майстори търпеливо ги изтръгваха от щедрата ти утроба, за да ги изправят като божи знак. После дворците – един, два, три, всеки със своя хубост, с арки, сводове, градини. Тежко ти беше, но пък са синове за гордост. Ами мостовете, площадите, пазарите?... Сега е лесно – крановете и бетонът са Цезаровото сечение на модерното строително акушерство. Но сигурен съм, че сред многобройната си челяд най-обичаш онези, трудно износените деца. Нали?
Есфахан е демиург с хиляди невидими ръце. Равномерни, леки, отмерени почуквания монотонно раздробяват деня на часове, часовете на минути, минутите на секунди, секундите са втренчени зеници, вкопчени в сложната кривулица на орнамента, започващ от металния връх на простичкия инструмент, гравиращ Вселената в микроскопични форми...
|
Архив 